Антонио Станков се разделя с Баскетболен клуб „Чардафон“ след 7-годишно партньорство. Младият и амбициозен специалист оставя 22 купи във витрината на габровския клуб. През 2020 година той получи наградата за треньор номер едно на Габрово, заслужил е и два приза за принос в развитието на спорта в Дряново. За чувствата, с които се разделят Антонио и клуб "Чардафон, прочетете в интервюто с него.
– Антонио, след толкова успехи, защо реши, че е настъпило време за промяна?
– Отдавна мисля върху това решение, реално от около две години. Аз съм максималист. Имам желание, хъс за работа и много енергия и искам и хората около мен също да го имат. През последните две години имах доста предложения, но ги отказах, защото смятах, че не е дошъл моментът да оставя клуба. От една година насам обаче вече имам заместници в лицето на колегите Димитър Тодоров и Стефан Иванов. Млади момчета, които са габровци. Много се радвам за тях, че те са първите млади габровски треньори по баскетбол, откакто е възроден клуба. Ще им бъде трудно, но те са момчета, които също като мен имат много желание и енергия. През последната една година попиваха от мен и другите колеги и мога да ги оставя да продължат. Но не е само това причината. Просто аз съм човек, който иска постоянно да се развива, а на мястото, на което отивам, смятам, че ще се развия много повече като треньор. Тук научих много, но е време за следваща стъпка.
– Каква е равносметката ти за изминалите 7 години работа в БК „Чардафон“?
– Чувствам се удовлетворен от постигнатото, защото знам какво беше и какво е сега. Когато дойдох в Габрово имаше 80 деца, трениращи баскетбол, и три отбора в първенствата на БФБ. През изминалите години децата станаха над 400, а отборите 12 в двата пола – това е огромен успех на всички колеги в клуба! Обхванахме и много детски градини. Тази година дори направихме и нещо, което според мен не се е случвало никъде в България – на даден спорт в детска градина да има над 100 практикуващи деца! С отборите също постигнахме доста успехи. Не мога да кажа точно колко са спечелените купи, но вероятно с моя заслуга са около 25 трофеите. Може повечето да са на аматьорско ниво, но в тях има много вложен труд. Повечето от целите, които сме си поставяли през годините, успяхме да ги изпълним. Масовостта я има, отборите ги има, името „Чардафон“ се знае в цяла България, емблемата също. Заразяващи деца, родители, семейство… Не бих могъл да искам повече от постигнатото.
– Като върнеш лентата със 7 години назад и направиш един паралел, какъв беше онзи Антонио, който дойде тогава в Габрово и сегашния?
– Антонио от 2016-та е доста различен. Научих се да бъда много търпелив. Това е ценно качество, което малко хора притежават. Тук си го създадох, а аз хъса и енергията винаги съм ги носил в мен. Дори когато някой ми каже, че нещо е трудно постижимо или невъзможно, десеторно повече ме мотивира! Направих доста такива „невъзможни“ неща. Никой не вярваше, че с Трявна ще се случат нещата. Отидох сам, проведох срещи сам, без да познавам никого и се получи. В Дряново също се случиха нещата. Това казах и на по-младите си колеги – че трябва да бъдат не нахални, но да знаят какво да говорят, да изслушват хората, да имат търпение към децата и родителите, но и те съответно да знаят техните принципи.
– Тоест, бяхте си взаимно полезни с БК „Чардафон“?
– Определено. Аз пак ще кажа, че ако не беше БК „Чардафон“ аз нямаше да съм този човек и треньор, който съм днес и да предизвиквам интерес в други клубове от страната.
– Но от думите ти разбирам, че с колегите в Габрово не гледате в една посока и това е причината да потърсиш друго развитие?
– Различни поколения сме, така да го кажа. Аз съм доста по-млад от останалите. Имам някой виждания, които не казвам, че са правилни, те имат други. Тук е моментът да кажа, че ако не бяха семейство Крушеви, аз нямаше да съм това, което съм. Винаги ще им бъда благодарен! Имали сме доста спорове, което е съвсем нормално в един клуб, фирма или каквото и да е. Те са хората, които ме повикаха в Габрово. Иван Господинов пък е човекът, който ми се довери и ми даде шанс да работя с мъжете. Няма как да кажа нещо лошо за тях. Благодаря им искрено, но пътищата ни, за жалост, се разделят. Аз искам да се развивам и продължавам напред.
– Има ли и други разминавания, станали причина да мислиш за друг клуб?
– Всеки от колегите ми се е захванал и с друга работа и фокусът им леко се измести, според мен. Не се събираме толкова често, за да обсъждаме нещата заедно. Не искам да бъда разбран неправилно, аз не ги обвинявам и ги разбирам напълно. Те трябва да си помагат чисто финансово, за да издържат семействата си. На мен също ми беше предлагано през годините да стана учител в доста училища в Габрово, но аз отказах, защото искам да съм фокусиран само в треньорството. Там ми е фокусът – да развивам малки и големи деца, мъже. Да, ако се захвана и с друга работа вероятно чисто финансово семейството ми ще е по-добре, но аз няма да се чувствам ок, няма да съм отдаден. Ще върна назад и това, което винаги съм искал през годините – да бъда добър треньор, ще приключи. Вероятно това е една от причините за моето решение – че виждам, че не гледаме в една посока всички заедно.
– Кои ти бяха най-трудните мигове?
– Има неща, които хората не знаят. Аз съм социален, но по отношение на работата си в клуба. Дори администрирам страниците на клуба в социалните мрежи. Но личния си живот не го споделям. Повечето хора не знаеха, че съм женен, че ми се е родило дете, което носи моето име и т.н. Трудните моменти мога да ги определя с това, че често пренебрегвах семейството си. В събота и неделя вместо да съм с тях, аз съм по състезания или тренировки. Но моята половинка ме разбира. Аз й го казах още преди да се оженим, че съм такъв. Наясно е. Откакто се роди синът ми, започнах да се стремя да прекарвам повече време с него, защото тези моменти са много важни. С родителите ми във Видин също рядко се виждам – един-два пъти в годината. Така че това са трудните ми моменти. С работата, както вече казах, трудностите ме мотивират още повече. Трябва да се опитва.
– Синът ти също можем да го броим за габровец!
– Да, той се роди в Плевен, но реално тук живее от първия си ден извън болницата. А пък и той вече е обличал екипа на „Чардафон“!
– В спортен план съжаляваш ли за нещо, което не успя на постигнеш в Габрово?
– През годините винаги ми е било като идея да възродя спортното училище в града, но знам, че е трудно постижимо финансово. Да идват деца и от други градове, ние да им осигурим жилища и добро образование, на което аз много държа, и да напълним града с млади хора. Да дадем основание на младите хора от други градове да изберат Габрово. Това си остана само желание и много съжалявам, че не успя да се случи, защото нещата може би щяха да са други. Така или иначе моето сърце винаги ще остане тук, защото аз оттук съм тръгнал – тук се изградих като треньор и личност.
– С енергията си успя да заразиш много хора за баскетбола в Габрово и си спечели множество приятели. Какво би искал да им кажеш?
– Да не спират да мечтаят и никога да не забравят откъде са тръгнали и семейството „Чардафон“. Аз винаги съм работил за емблемата. Не е важно какво пише отзад на екипа, а това, което е отпред на гърдите. На всички – от най-малките до най-големите, казвам едно, че щом облекат екипа, имат отговорността да представят града и тази емблема. И щом са част от отбора трябва да го правят по възможно най-достойния начин. Затова бяхме толкова сплотени – защото постоянно им говорех за важността на емблемата. И те излизаха и даваха всичко за нея.
– Може ли да се получи някакъв срив след твоето напускане?
– Не мисля. Пътят вече е начертан, младите момчета ги има. Зависи от клуба дали ще им даде този шанс, който дадоха на мен тогава. Но те ми го дадоха, защото и аз настоявах много за него тогава и мисля, че се доказах с времето. Надявам се и на тях да им се даде подобна възможност, а те да дадат всичко от себе си, за да се реализират. Вероятно ще е трудно в известен период, но не смятам, че ще има срив. Аз ще помагам постоянно, дори и от разстояние, защото няма да забравя откъде съм тръгнал. Както не забравям никога, че моят роден град е Видин. Много държа на тези неща. За мен „Чардафон“ не е само в Габрово, „Чардафон“ е навсякъде.
– През изминалите години „Чардафон“ се разрасна много. Според теб какво трябва да се случи, за направи клубът следваща стъпка в своето развитие?
– Финансирането, разбира се, е първият фактор и съответно привличането на още добри специалисти. Треньорите никога не са достатъчни. Така че финансирането е изключително важно, но пък ние без такова направихме много неща. Другото нещо е да има ясно изградена визия как ще се върви напред – дали само с подрастващи, дали с малки и големи, само с мъже, жени.
– Тръгваш към Плевен, но спомена, че си имал доста предложения. Разкажи ни повече?
– Най-сериозното предложение беше от „Миньор“ (Перник). Те влизат в лигата и ме искаха доста. Получих доста предложения, които да ме убедят да отида там със семейството си. Ходих до там и видях всичко. Хората там наистина искат да развиват баскетбола, а и финансово са много добре. Предлагат много добри условия. От Плевен беше другото сериозно предложение, имах оферта и от моя роден град Видин. Покани също имаше от Варна, от два клуба от София. Като цяло предложенията, върху които мислех, бяха тези от моя роден град, от Перник и Плевен. Реших да не се връщам на този етап във Видин, но не съм си затворил вратичката и сложих реално на масата Плевен и Перник. В продължение на 4 месеца умувах, но една вечер седнах и реших, че Плевен е нашето място, не моето, а на семейството ми. Жена ми е от Плевен, баба и дядо са там, синът ми е роден там, аз съм бил състезател там и шест години от живота ми са минали там. В Плевен в момента има доста добри треньори, един от които е Любомир Минчев – треньорът на мъжкия им отбор. Той държи много на защитата – едно от нещата, на които и аз винаги съм държал в моята практика. Какво по-хубаво от това да си бил състезател в една школа и после да отидеш там като треньор! Ще се опитам като треньор да постигна доста поголеми успехи от тези като състезател.
– Кое ти донесе най-много удовлетворение?
– Любовта от страна на децата към мен. Виждам го в очите им и особено сега накрая, когато вече стана ясно, че си тръгвам. Аз съм усмихнат човек, но всички знаят че по време на тренировка съм много строг, държа на правилата и дисциплината. Максималист съм, както вече казах. Мога да тренирам по два, три, пет часа. Мога да стоя от сутрин до вечер в залата и съм го правил, за да имаме тези успехи. В първите три години особено, за да се чуе за „Чардафон“ и да се развием с децата сме тренирали по три пъти на ден всяко лято – сутрин, обед и вечер. Носихме си храна, а някой деца си носиха и възглавници и спаха в залата, за да не се прибират излишно. Резултатът – за една две години в мъжка и женска част станахме №1 в региона. За това най-голямото удовлетворение ми е любовта на децата. Тя най-много ме стопля.
– Какво е пожеланието ти към семейството на „Чардафон“?
– Иска ми се всички габровци да осъзнаят, че има страхотни деца в града, не само в баскетбола. Има доста деца в града, въпросът е ние като специалисти да ги открием за спорта, а не да ги чакаме те да дойдат в залата, защото в днешно време това е доста нереалистично. И да дадем шанс на всяко едно независимо от това какво и как може. То трябва да може да се докосне до тази любов, наречена примерно баскетбол. Пожеланието ми към всички е да не спират да мечтаят и да се опитат да имат тази енергия, която през годините съм се опитвал да дам и аз. Ако мечтаят и имат желание – успехите са пред тях.
– Ти какво си пожелаваш за себе си?
– Да имам още едно дете – момиче. Синът ми да расте здрав, семейството ми да е до мен и аз да имам повече време за тях.
