Християн Стоянов е топ спортистът на община Габрово за 2016-а година. Състезателят на АК „Орловец 93“ спечели безапелационно първото място, след като представи България и Габрово на Параолимпийските игри за хора с увреждания в Рио де Жанейро (Бразилия) и зае седмо място в бягането на 1500 метра, категория Т46. Освен това Хрис стана европейски вицешампион за мъже от първенството за стария континент за хора с увреждания в Гросето (Италия), спечели и две световни титли от първенството на планетата за хора с увреждания при младежите до 23 години, провело се в Прага (Чехия), в бягането на 800 и 1500 метра. Вицешампион е на България от Националния шампионат за младежи до 20 години в същите две дисциплини.
- След две първи места при младежите (б.а. 2014-а и 2015-а), вече си №1 и при мъжете. Как приемаш това признание?
- Изключително горд съм от признанието, което получих. Мога само да кажа само, че това ме прави невероятно щастлив.
- Каква година изпращаш?
- Една наистина много успешна година, в която имах и не малка доза късмет. 2016-та не започна добре за мен, но след това, с много усилия от моя страна, както и помощта на хора, които ме подкрепяха, успях да си върна нивото, което исках, и започнах да преследвам целите си. Мисля, че успях да ги постигна, и смятам, че като цяло изпращам една доста добра година.
- Кой е най-яркият ти състезателен спомен от 2016-а?
- Това беше Европейското първенство за мъже, което се проведе в Италия. Там се класирах втори и Олимпийските игри станаха реалност. Разбрах, че ще участвам в Рио и това беше един уникален момент, който запомних, и който смятам за най-голямото си постижение през годината, дори повече от участието на Параолимпийските игри. Чрез това второ място сбъднах мечтата си.
- А кой беше най-трудния ти момент през годината?
- Това пък беше, може би, моментът преди самото състезание в Италия. Тогава все още не бях сигурен в подготовката си и не бях наясно на какво съм способен. Бях един състезател, който отива на Европейско първенство „на сляпо“, и не знаех какво да очаквам. Но с воля и малко късмет успях да осъществя това, което исках.
- Явно Европейското първенство е било наистина специално състезание за теб?
- Така е. Това ми беше едва втория старт при мъжете, но първи по-сериозен. Притеснявах се доста преди старта и бях обхванат от спортна треска, но успях да я използвам по най-добрия начин в самото състезание.
- Как би описал преживяването Рио`2016?
- Това е събитието, което ме е обърквало най-много до сега в живота ми. Спортните тръпки се премесиха с интернационални преживявания и мисли за живота. Това място ме научи да гледам на нещата по много по-различен начин и по-скоро беше един урок за мен, отколкото чисто спортно събитие.
- Какво точно имаш предвид?
- Там се срещнах с три различни свята. Веднъж, веднага след кацането, със света Рио. Втори път със света Олимпийско село, където духът, който чувстваш, е изключително различен и не може да се сравни по никакъв начин с този от останалите състезания, и трети път при стъпването ми на страхотния Олимпийски стадион. Съчетани трите в едно бяха нещо уникално като преживяване и няма как да го забравя.
- С какви чувства застана на старта?
- Притеснението ми, може би, беше повече от амбицията. Знаех възможностите си, бях наистина много добре подготвен и през цялото време си го мислех, но в момента, в който застанах на старта до другите състезатели, се почувствах нисък, колкото тревата на стадиона. Това наистина ми попречи за по-пълноценно представяне в състезанието, но пък беше един безценен натрупан опит.
- Връщаш ли се често към това бягане и смяташ ли, че можеше да го проведеш и по-добре?
- Тези мисли ми бяха в главата още след финала. Всъщност това е след всяко едно състезание, но точно там те бяха още по-силни. Знаех, че мога и по-добре, че самият развой на бягането беше по-различен и че не бях подготвен за него, мислех какво означава седмото място на Параолимпийски игри… Бях тотално объркан и не можех да дам оценка на представянето си. Беше страхотно обаче, че го изпитах. Усетих какво е да бъдеш на такъв стадион, на който са стъпвали много велики атлети, и мисля, че следващия път ще бъда по-подготвен.
- Има ли конкретен момент от Параолимпийски игри, който се е запечатал в съзнанието ти?
- Да, този момент беше в края на цялото събитие – денят преди да си тръгнем за България. Състезанието вече беше приключило, Олимпийското село се изпразваше и останахме, може би, 4-5 отбора, които чакахме да си тръгнем. Като видях това място празно ме обзе чувство за тъга. Имах желание да се прибера вкъщи, но ми беше болно, че всичко е приключило и че приказката Параолимпийски игри е вече в историята.
- Аз вярвам, че ще има и друга за теб.
- Аз също силно се надявам. Опасявам се, че тези четири години, които предстоят, ще минат доста бавно за мен, но трябва да бъда търпелив като състезател и да следвам правилно подготовката си.
- Веселин Георгиев, треньор №1 на Габрово за 2016-а, беше заедно с теб в Рио. Колко важен за израстването ти през годините е той?
- Неговото значение е основно. Спокойно мога да кажа, че без него нямаше да бъда това, което съм в момента. През годините той ме изгради като състезател и до някаква степен като човек. В Рио без него нямаше да имам дори и тази малка сигурност, с която застанах на старта. Той е в основата на успехите ми и е професионалист, който знае как да си върши работата. Мисля, че до момента сме добър тандем.
- Споменахме европейското сребро, участието в Параолимпиадата, а някак на заден план остават поредните ти две световни титли при състезателите до 23 години. Свикна ли вече да си първи в света при младежите?
- Може да се каже, че им свикнах на тези състезания. Те са част от трупането на опит и със сигурност не са ненужни. Там конкуренцията е доста по-слаба отколкото при мъжете - просто няма място за сравнение, но от друга страна те са едно прекрасно преживяване. Организират ги изключително старателно, с отношение към младите спортисти и там е моментът, в който новите таланти се появават. За това са и толкова важни. Бих желал да продължа да участвам в тях и през следващите години, но това зависи, разбира се, и от Българската Параолимписка асоциация.
- По амбициран ли се чувстваш след Рио?
- Абсолютно, дори мога да го оприлича на болест – олимпийска. Аз сега не съм доволен от седмото място, защото искам да бъда медалист от Параолимпийски игри. След игрите в Рио това желание се засили страхотно в мен до степен на вманиачаване. Не мога да кажа, дали ще се осъществи на следващите игри или на по-следващите, или дори изобщо, че ще се случи, но за мен това е цел и мечта №1. Ще направя всичко по силите си, за да я постигна.
- Има ли хора на които искаш да благодариш в края на успешната за теб 2016-а?
- Искам на първо място да благодаря на чудесния специалист и лекар Майя Райкова. Тя ми даде шанса да участвам в Параолимпийските игри, като ме възстанови от един тежък вирус в началото на годината и мога да кажа, че имаше наполовина принос за това да стигна до Рио. Трябва да благодаря на треньора си Веселин Георгиев, който направи тренировъчния ми план по най-добрия начин – за възможно най-кратко време да се подготвя максимално добре, и, разбира се, на моето семейство, което неотлъчно стои зад мен и ме подкрепя в новите предизвикателства.
- Сещам се за един много хубав момент - когато се върна от Рио и отиде в НАГ за първия си учебен ден. Всички ученици и учители бяха излезли да те аплодират и сигурно усещането е било страхотно?
- Това наистина беше уникален момент за мен - нещо изключително, което не очаквах изобщо. Моите най-близки приятели се бяха постарали да ми подготвят много приятна изненада – всички да бъдат по коридорите и да ме посрещнат с овации по най-прекрасния начин, за който дори не съм сънувал. Изключително много благодаря на приятелите ми и на всички, които ме подкрепят.
- Какво е твоето послание към всички габровци за новата 2017 година?
- Повече положителни емоции – това е нещото, което искам да виждам в очите на хората. Искам да виждам усмихнати хора, които правят това, което искат и следват целите си. Няма лесен път, по който да тръгнеш, но щом искаш да постигнеш нещо – то е пред теб.