Община Габрово

Общински спортни имоти

Предстоящи събития

- Разправят още, че в онова десетилетие, след 1970 година, футболът бил на голяма почит. Хората излизали от работа в 17 часа и отивали на стадиона - без да има мач, да гледат тренировките и любимите си футболисти... А Вие, г-н Михалев, заради топката сте зарязали гимнастиката, макар да сте били шампион на а халки.

- Да, бил съм шампион на халки, окръжен. И гимнастиката впоследствие много ми е помагала във футбола – като повратливост, като позиция, да паднеш, да се изправиш навреме. Изобщо всеки спорт – какъвто и да е, помага за общото развитие на организма, на рефлексите и на всичко. В детските си години ние спортувахме всичко - и баскетбол, и гимнастика, и футбол. Каквито водещи спортове имаше в града. Аз съм роден съм в Трявна през 1946 година и до седми клас съм бил там. Детските ми години са в Трявна. Но ние като деца не тренирахме. Събирахме се и играехме по 3-4 мача в годината с Дряново и Севлиево и това е. От 7-ми клас се преместих в Габрово в техникума „Д-р Никола Василиади”. И първата година не смея да кажа, че играя футбол. Те бяха четвърти-пети курс, големи мъже, здрави, не смееш да кажеш. Аз съм само на 14 години. Като се наредях на опашката в стола, като ме хване някои от големите и ме завърти – отивах най-отзад. Голяма беше разликата. В Трявна имаше един мач между Техникума по дърворезба и вътрешна архитектура и нашия. Отидохме да наблюдаваме с баща ми и той като ги погледа, каза: „Ти защо не отидеш да се пробваш, те не са по-добри от тебе, нищо, че са големи”. Защото аз винаги съм бил дребен, и като малък. Но пак ме достраша, как да отида и да се представя. Куриозното е, че стана всичко съвсем случайно. Играем на стадион „Априлов” футбол между паралелките, на сгурията. И изведнъж, както играем, тя не е официална среща, идва едно момче – аз го познавам, но той не, и ме пита: „Ти от кой техникум си”, отговарям: „От Механотехникума”. От „нашия техникум“ направо му казах, защото го видях в Трявна, че играе в отбора на Механотехникума. Попита ме за имената, записа си ги и на следващия мач ме извикаха. Случайност. То рано или късно аз чувствах, че щях да пробия, но така стана, че ме откри едно момче, на което и името не зная. И така тръгнаха нещата.

- Силен отбор ли имаше Механотехникумът?

- Добър отбор имахме. Юношите бяха добър отбор. Тогава всички, които играеха в Механотехникума, играеха към „Чардафон”. А Текстилният техникум играеше към „Орловец”.

- Който учи в Текстилния, няма право да играе в „Чардафон” ли?

- Да, така. И обратното – от Механотехникума не можеха да играят в „Орловец”. За голямо съжаление бяхме разединени. В същото време играехме в зонова група юноши и Търново с обединен отбор - те първи, „Чардафон“ – втори, „Орловец“ – трети.

- А от Априловската гимназия къде играеха?

- Те нямаха отбор. Всъщност имаха, градски първенства сме правили, но по правило не отиваха в „Чардафон” или в „Орловец”. Разделени бяхме, даже не си спомням до коя година. „Орловец” го забраниха по партийна линия, ми се струва, навремето. Ходили сме от Механотехникума с камион да играем мач в Раднево за републиканско първенство. Камион с брезент, през Балкана. Страхотен дъжд по времето на целия мач беше. Всички мокри, няма къде да се изкъпеш, обличаме дрехите и обратно в камиона - за Габрово. Учителят ни по физкултура Стефан Мичев ни купи едно шише коняк за всички и после го наказаха. Някой го предаде, че ни е дал по глътка коняк да се стоплим и имаше, не помня точно какво, административно наказание. На двайсет човека едно кило коняк колко е?

- На каква позиция играеше в Техникума?

- В юношеския – център-нападател, колкото и да звучи странно, но като млад бях по-бърз. Точно Стефан Мичев ме направи футболист. Дължа на Мичев много. Когато дойде в Техникума като учител, четé ни имената и излизаме една крачка напред да се представим. „Михал Михалев“ - казвам, и той ме пита: „Откъде си бе, момче?”. „От Трявна съм“, отговарям. „Да - казва Мичев - на теб баща ти ми счупи крака.“ И аз се гръмнах. Казвам си: „Край, тук съм ликвидиран“. А той ме направи капитан на отбора и център-нападател. През 1965 година се разболях от жълтеница, никой не ме поглежда, а той всеки ден ме викаше у тях. Беше ми направил режим на хранене. Една графика с мерене на пулс. Всеки ден се обличах у тях и излизахме на Баждар – първо ходене, после леко бягане, докато ме възстанови. Така два месеца – все едно, че съм му син. Много малко хора могат да направят това нещо.

- В мъжете при кой треньор започнахте?

- При Чипев, Кирил Чипев, при Манол Николов (Батко Мъни) – той беше два пъти: в началото дойде и после се върна. Не бива да пропускам от треньорите Стефан Датков – един изключителен човек, който е направил много за футбола в Габрово. Де факто аз започнах при него. Защото навремето в детската школа имаше отбор (тази в гимназията) и той беше там треньор. И с Христо Попов - баскетболиста, играехме, той беше вратар. Както и Пламен Кучето е вратар, и Христо Коев е бил вратар в юношите, да. Нали Ви казвам, тогава спортувахме всичко.

- Как се подготвяхте тогава, тежки ли бяха тренировките?

- Когато ме взеха от юношите в мъжете, ходехме покрай „Колибите” над Пощата (атрактивен ресторант в гората, който сега не работи) към Бакойците – там има една пътечка 500-600 метра навътре в гората и ние покрай стадиона към „Колибите” нагоре правехме крос по тази пътечка. Това се водеше за крос, а след 3 години ходехме там да загряваме – толкова бързо се промениха нещата във физическата подготовка. Само след 3 години ходехме да загряваме там и после започва останалата тренировка. Имам случай, тук ни пускат декември месец, свършва сезонът и аз си отивам в Трявна. Но съм имал случай в отпуската да си отида да видя майка си. Тогава аз, баща ми, моят комшия Минчо Минев (Щръка) – също добър футболист, един от най-добрите в Трявна, и Христо Чехларов – един стар футболист от Трявна, бягахме по траверсите на линията, защото имаше сняг. Голяма любов е това, сняг – не сняг, намирахме начин да се подготвяме. Искаш ли да спортуваш, намираш начин.

- От дистанцията на почти половин век можете ли да кажете на какво се дължи успехът през сезон 1971/72 година – влизането в „А” група?

- Успехът се дължи на добри футболисти, които бяха привлечени отвън. Моето мнение казвам. Няма как да стане само с местни сили. По целия свят е така и сега е така – всеки търси. Въпросът е, че тогава подбраха добри футболисти, добри момчета, които помогнаха на отбора да влезе в „А“ група, да се задържим първата година.

- Трудна ли беше тази година в „А“ група?

- Не беше много трудна. Имахме добри успехи. Аз не бях от титулярите тогава. Претърпях една операция на коляното. Отборът се представи много добре.

- Кой е мачът, който най-добре си спомняте?

- ...Те са много мачове... имахме среща в Михайловград, борехме се за „А“ група, не можеше да губим, трябваше да спечелим мача. Такава ситуация, например. Вратарят не знае, че съдията казва двоен удар и Венци не разбрал, бие във вратата и вратарят я закачи. Ако беше се отместил и я остави да влезе, няма гол. А той само я пипна, колкото да стане гол. Най-куриозният ми случай във футбола е с Петър Жеков като войник. Бях в „Берое” година и половина. Отивам войник в София – там ни викат и ни разпределят. Всяка година по-известните юноши, които им предстои казарма, ги викаха в школа „Чавдар”. И оттам вече правят пробни мачове и ни пращат някъде. Разбира се, треньори от цяла България наблюдават контролните мачове между войниците и избират. Служих 6 месеца реално. Пак стана така, че бях контузен на тези контролни срещи и не можах да се представя добре. И мене никой не ме иска и ме пращат редовен войник в поделение 55130 в Стара Загора, до Бирената фабрика. Обаче 1965 година на турнира „Освобождение” се представих много добре и още тогава „Берое” искаха да ме вземат, но не бях си завършил училище и се отказах. На път от Габрово ние се връщаме с футболисти, които отиват в „Берое“, юноши - заедно, с колективни билети. И те в центъра на Стара Загора виждат председателя на дружеството „Берое“, който им казва: „Добре дошли“, прегръщат се там, аз и едно момче – Огнян Маринов, и той добър футболист от Видин, ни пращат в редовни поделения да служим. И председателя на „Берое“ като ме погледна и ме позна. Пита ме: „Ти ли си, къде отиваш войник?“. Казвам му в кое поделение. Той ми записа имената, потърси ме и ме взеха.

- И пак център-нападател?

- Не, дясно крило. Център-нападател бях само в юношите. Дясно крило - в мъжете. А 1971 година, когато починаха Гунди и Котков, бяхме на подготовка в СССР, емисари на „Левски” дойдоха за Йоско Харалампиев, още там, в Съветския съюз. На един мач имаше контузии и няма кой да играе полузащитник и върнаха мене и оттогава съм полузащитник. Това е пост, който най-обичам, най ми допада.

- Не е ли по-трудно?

- Трудно, но много разнообразно. Защото се движиш в центъра на игрището, можеш да атакуваш, задължително трябва да се връщаш... на мен ми допадаше. Никога не ме е било страх от тичане... от тренировки, от натоварване. Може би само от едно. Имаше по мое време един Тест на Купър – 3200 метра за 12 минути, още едни 100 метра и 4 отсечки х 30 метра. Не е нищо особено за един спортист 3200 метра, но специално аз – къса крачка ли, не мога да бягам ли, не знам, не го покрих. И с Васил Тачев и Иван Мучев ни пратиха на собствени разноски в София да покриваме теста на Купър на стадион „Васил Левски”. Пътувахме с „Москвич”-а на Тачев, пристигаме в София, отиваме на „Черния кос” в едни бунгала да преспим, студ, сутринта лапаме по една баница и отиваме да бягаме. Малко не ни достигна, ама ни го простиха.

- Кой от Вашите треньори беше най-строг, с най-голям респект?

- Имах щастието да работя с много добри треньори. В Стара Загора бях с Христо Младенов, треньор после на националния отбор, с Крум Милев, също голяма личност, доайен на ЦСКА. От Габрово Манол Николов, Кирил Чипев - навремето пишеше във вестник „Футбол”. Много книги купуваше, четеше, интересуваше се, новости въвеждаше.

- Тези златни години на габровския футбол Ви донесоха слава за цял живот – целият град Ви познава и уважава. Помнят Ви, имате много приятели

- Е, не само „А“ група, имам няколко сезона в „Б“ група, юноши – 15 години съм играл. Истина е – познаваха ни хората, обичаха ни. Стадионите бяха пълни не само по време на мач, а и на тренировка. Идва Руси Пенчев от София или Харалампиевите – Гошо, Йоско, хората свършват в 17 часа работа и пристигат на тренировките. И впоследствие, когато започнахме да работим, където и да отидем, вратите се отваряха по-добре за нас. Много от феновете от публиката са пътували с нас. Вземали сме Марио Каварадоси често. Той е емблематичен за Габрово - ваксаджия, който докато ти лъскаше обувките, изпълняваше арии от различни опери, оперети и затова го бяха кръстили на един герой от “Тоска”. Играем в Плевен и той тръгна със старата си Симсонка с нас, след автобуса. Обаче мачът свършва късно и ние с рейса го настигаме обратно по пътя за Габрово. Моторът един стар модел, с едни големи колелета. И ние какво да го правим – вкарваме го със Симсонката в автобуса и се връщаме заедно в Габрово. Колко пъти е идвал да ни пее на Люляците, където сме били на подготовка. Ще го нахраним, ще се посмеем... Друг голям наш фен беше Званека - сляп, а идваше на мачове. Също много известна в Габрово личност – лекуваше кокоши тръни. Спортният журналист Иван Хубанов от вестник „Балканско знаме” все там ходеше, при Званев. На главната улица живееше, на 20 метра от ДСК нагоре, две стъпала и се влизаше при него. Редовен беше на мачове.

- Има едни снимки, на които футболистите сте наредени под формата на буквата „Я”...

- Когато влязохме в „А“ група се реши, че отборът трябва да се преименува на „Янтра”. Дойде една актриса от София, много известна, не искам да й казвам името, събраха ни в салона на театъра на специална среща, само футболисти. Не е дошла при нас, ами ни поканиха. И тя ни обясни, (не знам дали изобщо да говорим за това) сигурно и на актрисата са й казали какво да каже, надали е по нейна воля. Та жената ни обясни, че Чардафон като историческа личност си е имал слабости, казано направо, бил женкар и не е удачно отборът да носи неговото име, да го скандират по стадионите. То не зависеше от нас, но явно искаха някак по-меко да мине. Какво да кажеш? И ние какво можем да кажем, изслушахме я и си тръгнахме, нищо не сме коментирали на тази среща. Съобщиха решението и край. Ако питате мен, аз това име „Чардафон – Орловец” за никое друго не го давам.

- Спомняте ли си добре деня след мача за „А“ група, защо удариха камбаните на църквата „Св. Йоан Предтеча“ в Камъка. Кой поръча това тържествено възвестяване? Малко е странно за онова време – 80-те години, футбол и църква?

- Камбаната я удари поп Богомил за влизането в „А“ група и получи наказание за тази работа. Никой не го е карал. Поп Богомил беше голям запалянко, изключителен запалянко. Идваше на мачове. Този ден ние, футболистите, бяхме по кръчмите и никой не е плащал. Не можеше да се разбере кой поръчва, дали плаща. Никой не е плащал. Изобщо беше страхотна еуфория в Габрово. Той беше и много драматичен този ден, защото се чакаше резултат от друг мач – трябваше Ловеч да направи равен със „Спартак” – Варна. Мачовете се играят по едно и също време. Ние печелим, нашите хора, пратени в Ловеч, съобщават, че там е 1:1, стадионът изрева, публиката влезе на терена, изнесоха ни на ръце... Аз до църквата не съм ходил, футболистите не сме ходили. Просто поп Богомил толкова се въодушевил, че решава да възвести радостта си с камбанен звън. Не знам дали е истина, но после чух, че получил мъмрене от Великотърновския владика. И тук из града наистина, когото видеха от футболистите, го носеха на ръце. Първият път беше незабравим, вторият път като влязохме – радост, но не беше като първия. Вторият беше по-предвидимо, през цялото време водехме, очакваше се. Имаше един драматичен мач с „Видин”, защото трябваше да ги бием. Победихме ги 1:0. Тогава имам един случай. Ние натискаме да вкараме гол – корнер след корнер, атакуваме, обаче аз като най-нисък какво да правя в пенала и съм на центъра като последен. Хубаво, но те изритаха топката и от такава позиция, че ме надбягва този, за когото вече споменах - Огнян Маринов. Той ме надбягва, това става след центъра, Маринов не е в засада, аз плонжирах и направо го хващам за краката. Фал, ама тогава нямаше картони и съдията не ме предупреди. После Георги Петков (Гошо Ръгбито) искаше да ме взема в неговия отбор, много хубаво съм се хвърлил. Ами нямаше начин, Маринов оставаше сам срещу вратаря.

- Сега ходите ли на мач?

- Сега повечето време съм в Трявна – къщичка, малка градинка... В спортната зала ходя да гледам синковците като играят, внука.

- Открехваме през целия разговор темата за няколкото поколения футболисти в рода, може ли да ги подредим поименно кой къде е играл?

- Нено Михалев ми е баща, а Първан Михалев чичо – и двамата са футболисти. Двамата ми сина – Нено Михалев и Стефан Михалев, също са футболисти - не професионален, аматьорски футбол, но имат успехи на малки вратички. Големият Нено много обичаше футбола, но се случи неприятност с ахилеса. В гората като играят, настъпва едно шише от олио, сцепено на две. И като настъпва единия край, задният му реже сухожилието. Претърпя операция и това му попречи. Игра футбол в Павликени доста години, но тази операция го върна доста. Стефан по не го палеше, но физически беше добре, подвижен и борбен, поигра като студент повече, при батко си в Павликени - също. В залата с отбора на Петър Петров са ставали шампиони. В състезанието на „Каменица“ печелиха. От Нено имам двама внука – на 27 години и на 15. И двамата играят – Мишо и Калоян. Днес (б.а. 15 март), Калоян, който е в „Янтра 1919” на Мънчев, вкара гол на „Чардафон” в юношеската група. От Стефан имам една внучка – Даниела, на 13 години, тренира баскетбол в „Левски”. Малкият му син е на 7 години – Божидар, той е малък, но също си е избрал футбола. Всъщност на чичо ми Първан сина му - Цветомир Първанов, и той е футболист, най-големият от рода ни. Цветомир стана шампион на България с „Етър”.

- Кога приключихте с футбола?

- В Габрово спрях да играя през 1977 година. И после 4 години в Трявна – до 35 години. Накрая в Трявна от зоната влязохме в „Б“ група.

- Кого харесвате най-много от съвременните футболисти?

- Меси най-харесвам от новите. От старите – Кройф и Бекенбауер. Пеле не съм го наблюдавал, но мисля, че Кройф беше много силен. От българските... да помисля малко... Якимов, Христо Бонев, Денев в средата на терена. Като нападател – Петър Жеков. Може би защото съм играл с него – той беше национал, аз – войник, млад, свит. Вика ми: „Няма да се притесняваш, пробиеш ли, центрираш на дузпата, аз какво ще правя, какво ще струвам – ще отида там”. От Габрово – Пуфа. А от тези, които дойдоха, най-добър за мен беше Руси Пенчев. Но искам да подчертая, че съм с отлични впечатления от всички колеги, които са били в Габрово. И все си мисля, че те останаха доволни от Габрово, защото обичат Габрово. Всички имат отлични спомени.

- А какъв футбол обичате, кои мачове следите по телевизора?

- Обичам техничния футбол, грубостите не ги обичам. От чуждите харесвам „Арсенал”, от нашите - ЦСКА.

- Всъщност времето, за което говорим, футболист от „Левски” не е идвал в Габрово, само от ЦСКА?

- Харалампиевите са от „Славия”... по-скоро сме давали на „Левски”– Иван Вуцов, Галибата вратаря. Сега дадохме още един габровец – Мартин Райнов.

- Някой от футболистите имаше ли проблеми с цигарите, алкохола нощния живот. Все пак бяхте звезди, имахте фенове, фенки, изкушения?

- Имахме само един пушач. Мисля, че бяхме сериозни и отговорни. Как да имаш авторитет, как ще ти се радват хората на терена, ако в града се знае, че прекаляваш с кръчмите и алкохола. Хората пълнеха стадиона, радваха ни се. Като юноши ни пускаха да играем преди мъжете и публиката идваше по-рано, познаваха ни още от юноши. Тези хора не можеш да ги разочароваш.

- Останаха ли Ви травми от футбола?

- Последните 4-5 години от футбола всяка нощ спях с компрес от свинска мас и грес на глезените. В София играя един мач с „Локомотив“ (София) и ме болят глезените, не мога да играя. Стоим резерви с един приятел и той казва: „Зле съм с ахилеса, но ще се оправя, защото една баба ми каза лекарство - свинска мас и грес 1:1, на един парцал и се слага на ахилеса, отгоре найлон... както се прави обикновен компрес. Ами помага, облекчава. От твърди терени е, лоши терени, тренираме на площадки.

- Хранителен режим спазвахте ли?

- Спазваме, доколкото се хранехме в стола на МВР, сега ресторант „Златна сватба”. Безплатно ни хранеха. Не сме вземали големи заплати - 130 лева. Ще ни дадат някой път двойни. Ами в „А” група не биеш много. Най-добре беше, когато ни взеха 6 точки и ни оставиха на премиите на „А“ група и играем с отбори от „Б“ група. За цяла година колко мача загубени имахме... 2 само. Така че финансово бяхме добре.

- Безплатна храна, жилище... имаше държавна грижа за футбола...

- Безспорно. Голям принос в Габрово има бай Пенчо Карапенев, супер запалянко беше. Казва на шофьора да пали колата и идва в Ягода, където сме на подготовка, идва да види как сме настанени, добре ли сме. Това беше преди да отиде посланик. Като се върна, не му даваха да идва в Габрово, изстреляха го в София. Той много помагаше, събираше всички директори на предприятия и им казваше „кой с каквото може“ и те помагаха. Всички директори помагаха. Без пари не може. После при Трифон Пашов не беше като при Карапенев, може би защото не е бил запален. Не сме станали богати от футбола. Най-голямото предимство е, че ни дадоха по едно жилище. Не ни го дадоха, а ни уредиха да вземем, а ние си го изплатихме. На 23 години да имаш самостоятелен апартамент по онова време не беше малко.

05.12.2019г. 14:42ч.
Тедо Кабакчиев започва битка за световната титла тази събота

Тази събота стартира едно от най-атрактивните първенства на международната федерация по мотоциклетизъм - FIM Super Enduro World Championship, което събира на едно място бързи и мощни мотори, екстремна доза екшън, гигантско количество кал, камъни, пясък и различни по вид препятствия. Световните мото серии Super Enduro се провеждат през зимните месеци в зали и в тях участват най-добрите състезатели по хард ендуро.

Прочети още...
04.12.2019г. 18:16ч.
Сестри Пеневи останаха извън финалите на Световното първенство по скокове на батут в Япония

Сестрите Христина и Мариела Пеневи не успяха да преодолеят пресявките на 34-то Световно първенство по скокове на батут в Токио. Състезанието беше и квалификация за олимпийските игри догодина, домакин на които е именно японската столица.

Прочети още...
03.12.2019г. 16:34ч.
25 години Златна топка. Христо Стоичков – книга с автограф

В годината, в която габровският футбол навършва 100 години, феновете отбелязват 25 години от връчването на трофея "Златна топка" и Мондиал`94, Спортна зала "Орловец" очаква прочут гост. На 17 декември 2019 година, от 18.00 часа, в Габрово ще гостува футболната легенда Христо Стоичков. Той ще представи своята официална биография - „Христо Стоичков. Историята“, написана в съавторство с журналиста Владимир Памуков.

Прочети още...
Други статии
    archive