Община Габрово

Общински спортни имоти

Предстоящи събития

- Г-н Петров, кога започна футболната Ви кариера?

- Беше през 1961-ва, на 11 години майка ме заведе за първи път на стадиона, за да ме запише да тренирам футбол и участвам в тренировка. Живеехме до „Пирогов”, което според тогавашното райониране означаваше, че трябва да играя в дружество „Славия“. На мен обаче на сърце ми беше ЦСКА, тогава ЦДНА - един от столичните грандове - понеже баща ми беше военен, позволиха да бъда записан там. Започнах да тренирам и оттогава през всички възрастови групи до старша съм бил капитан на абсолютно всички отбори - деца. Републикански шампион съм с юноши старша възраст на ЦДНА. През 1962 година се обединихме с „Червено знаме“ и станахме ЦДНА „Червено знаме“. Тренирахме чак на Четвърти километър, където е „Червено знаме“. После се обединихме със „Септември“ и стана ЦСКА „Септемврийско знаме”. Всъщност от 11-годишна възраст започнах да се занимавам сериозно - пътувах всеки ден през половината столица, от училище на тренировка, от тренировка вкъщи - връщах се вечер и заспивах от умора.

- За да не подминем момента, едно кратко уточнение - майка Ви ли беше фен на футбола?

- И двамата ми родители много обичаха футбола, но тя беше по-свободна и пое грижата за записването ми в отбора. На официална среща е идвала само един път и точно тогава ме контузиха жестоко, играехме с ГДР и за късмет тя видя този момент. Иначе баща ми, вуйчо ми, чичо ми - всички бяха привърженици на ЦДНА и горещо ме подкрепяха.

- Кой беше първият Ви треньор, какво научихте от него?

- Първият ми треньор беше Димитър Контев. В онези години, който започнеше да ни тренира от деца, ни извеждаше докрай. Но последната година бях при Петър Алексиев, защото играех при по-големите и станахме републикански шампиони. Контев беше млад треньор, с нови методи и високи изисквания. Провеждаше много индивидуални тренировки - за бързина, издръжливост, отскоци, повратливост. Например, бягане на 30 метра, но ги минавахме по 6 пъти – на едната и на другата страна. И това, разбира се, за време. Ако не го направиш, започваш отначало, докато постигнеш времето. Когато дойдох в Габрово, вече като състезател в представителния отбор на града, тези методи вече съществува и тук.

- До идването в Габрово играли ли сте и в други отбори, освен ЦСКА?

- След гимназията трябваше да отида войник и ме взеха в спортната школа в София. Престоят там беше пропиляно време, защото бездействахме. 10 дни след началото ме извика командирът и ми каза, че заминавам за Звездец. Там е най-голямата кашимерия. Вариантите бяха два - „Сливен” и „Родопа” (Смолян). Генералът в Сливен се оказа по-силен и ме издърпа от Звездец и започнах да тренирам в „Сливен”. Един ден, както тренираме, минава отборът на „Родопа“ (Смолян). Треньор беше Димитър Миланов (Пижо) - едно от най-добрите десни крила в българския футбол. Миланов само ми каза: „Качвай се в автобуса“, и аз се качих. И така цяла година аз се водя войник в Сливен - документите ми там, а играя в Смолян. Чак втората година ме прехвърлиха. Изкарах две години в „Родопа”. В Смолян също бях капитан на отбора. Под 8-9 място не сме падали. Когато се уволних от казармата, имах три предложения - „Локомотив” (Пловдив), „Черноморец“ (Бургас) и „Чардафон - Орловец“ (Габрово). Началник на отбора в Габрово беше Шушлин. Дойдох ноември 1971 година.

- Какво натежа за избора Габрово?

- Избрах Габрово, защото имах приятели, които играеха тук. Руси Пенчев също е софиянец, по-голям 3 години от мен, и Топузов от „Славия“. Тук играеше също и Боби Харизанов. Отборът беше в „А“ група и играеше много силно. Треньор беше Манол Николов, с помощник Лазар Панчев. Всичко вървеше чудесно, докато дойде злополучният мач с „Берое“.

- Който доведе до изпадането? След класирането и точките за сезона е записано: „От актива на „Чардафон Орловец“ са отнети 6 точки, защото ръководителите на тима правят неуспешни опити за подкупване на отборите на „Берое“ (24 кръг, 22.04.1972, 3:1 като домакин) и „Ботев“ (Враца) (25 кръг, 29.04.1972, 1:1 като гост). Какво точно се случи?

- Нищо съществено не се случи. Нашите не са се опитвали да преговарят с някого, просто са водили разговор. Разговор, който не е довел до абсолютно нищо, до никаква договорка за мача.

- Тоест не е имало договорен мач...

- Не, не, това е абсурд. Ние си ги надиграхме категорично. Не че искам да се хваля, но колкото пъти съм играл срещу „Берое“ - и в „Б” група, и в контролни срещи - те имаха нападатели, които просто не можеха да ме надиграят. Нищо не е договорено, бихме ги абсолютно закономерно – 3:1. Всичко стана, защото техният водач на отбора бил първият секретар на партията в Стара Загора. Ясно е, че твърденията на човек с такъв висок пост не могат да се оборват. Следващият кръг играхме във Враца и там се говореше, че няколко дена преди мача са засекли ръководител от габровския отбор отново, заради което отново, индиректно бяхме наказани. Водехме 1:0 и свириха дузпа срещу нас. И то не беше чиста дузпа, още си я спомням! Завършихме 1:1. Враца имаха много здрави футболисти - Каменов, Йорданов... по два метра. Като ритнат топката пред вратата, те събарят и те вкарват вътре с нея и въпреки това, ако не беше тази съмнителна дузпа, ние щяхме да ги победим. Тогава на всяко място се играеше специфичен, характерен футбол в различните градове. Нямат много технични играчи, хващат те и те хвърлят във вратата... и дотам. Публиката непрекъснато реве, стадионите пълни. Спомням си един мач в Благоевград. Първият мач, когато влязохме за втори път в „А” група. Като излязохме да загряваме, на два метра нищо не се чуваше – реве целият стадион. Бихме ги 2:0! Спомням си, че Руси Пенчев вкара единия гол. „Пирин” (Благоевград) бяха много добър отбор и имаха страхотна публика. Стадионът нямаше писта и публиката буквално беше на 5 м от терена. И в Плевен беше така. И така с изпадането - взеха ни 6 точки заради опит за купуване на мач. Никой не го доказа. Федерацията реши! В онези години беше така. Един случай си спомням – отиваме да играем с „Родопа“ (Смолян) в Димитровград. Ще им дават награда за „Образцова спортна публика”. На стадиона - първи секретар, не знам кой си от Федерацията... големци. На една висока топка техен играч хвана нашия вратар, вратарят не може да скочи и ни вкараха гол. Биха ни, връчиха им наградата. Такива неща ставаха. А колкото до въпроса за отпадането ни от „А“ група, ако бяхме били в Ямбол, оставахме в „А” група, но там последния мач паднахме. Това е юни 1972 г., последният мач в Ямбол.

- Някои казват, че и в това зло имало нещичко добро – футболистите не загубили премиите.

- Знаеше се, че футболистите нямаха вина за изпадане от групата и ни оставиха на официални премии на „А” група. От тази гледна точка ни направиха добро, защото в „Б” група отборът имаше само два загубени мача. Пак станахме първи, завършихме с 8 точки разлика. Само един сезон играхме в „Б“ група и после отново се върнахме в „А“ група.

- Живот на звезди имахте - целият град ви познаваше, ухажваше, поздравяваше, посрещаше, радвахте се на любовта на феновете, на всички.

- Хубаво беше - непрекъснато пътуваш, през седмица сме някъде, умора след всеки мач - особено през лятото. Играехме мачове и с чуждестранни отбори - с гърци, с руснаци (Кавала, ЦСКА - Москва). Непрекъснато имаше мачове, ходехме в чужбина на подготовка. Между България и Гърция тогава нямаше спогодба, ние, габровци, първи пробихме. 1973 година отидохме на първа подготовка в Гърция. И там ни посрещнаха страхотно. Този, който ни водеше в Кавала, беше казал в киното: „Тези, когато ги видите, няма да им вземате пари“. Спомням си, че всички говореха български в Кавала. Вярно е, че хората ни уважаваха, радваха ни се – чувствахме го на стадиона, по улиците. Промениха се много нещата сега, отдръпна се публиката. Ако няма толкова спорт в телевизионните програми, щеше да е по-различно. Естествено е да предпочетеш един добър английски мач пред екрана, отколкото да отидеш на стадион „Христо Ботев“. Ще отидеш един път, втори... и когато за пореден път останеш разочарован, предпочиташ да останеш пред телевизора.

- И в Англия имат телевизори, но стадионите са пълни.

- Разбира се, че трябва да има за какво да отидеш на стадиона. В ония години, след почти половин век, които сега наричаме „златни” за габровския футбол, се предлагаше футбол от много високо качество. Съблекалните на стадион „Христо Ботев” бяха долу, преди стълбичките. И когато тръгнехме да излизаме по стълбичките, публиката вече ревеше от възторг. После идваха, стояха, докато минем. Знаеха кой как излиза на стадиона, с кой крак, от коя страна минаваме. За всеки всичко се знаеше. Хората ни спираха и искаха да ни пипнат, говорехме си. Познаваха ни в целия град. Непрекъснато ни спираха и по улиците. Аз познавах половината град, всеки намираше начин да дойде да разговаря с мене, да установи контакт, да се интересува.

- Много ли деца идваха да ритат на стадиона?

- Много, всички възрастови групи, но нямаше къде да тренират децата. За да стане едно дете добър футболист, първо трябва да му се подсигури всичко - от терена до екипировката и треньора. Сега, гледам, децата тренират на изкуствен терен. Да, те са със специални обувки, обаче им заминават глезените, петите им се подбиват и са готови за контузии. Не е добре деца да започват да се обучават на изкуствен терен. Нещо не е наред на този изкуствен терен на стадион „Христо Ботев“, не мога да разбера каква е причината – по-малко гранули ли има, неравномерно ли са разпределени, не знам, но там има проблем.

- Ходите ли сега на мачове?

- Когато играят на „Априлов“, ходя да гледам. Последно гледах мача на юношите на „Янтра“ със „Славия“ - може ли да няма пари, да не се полее този стадион?! Като направиш един шпагат, какво става на такъв терен?! Децата вместо да играят и да се раздават, трябва да се пазят.

- Има един въпрос, който на толкова много нива и толкова дълго се обсъжда, сякаш липсва воля да се вземе решение - бъдещето на габровския футбол. Трябва ли да се върви към обединяване?

- Разбира се. Хубаво е да има повече клубове за малките, но когато пораснат, трябва да има представителен отбор. Може да се намеси Общината. Доколкото знам, в „А“ група общински отбори почти няма, защото финансовият ангажимент е огромен за такъв вид дейност. Няма много хора, които могат и искат да издържат футбол. Трябват пари за футбола, да се купуват футболисти, да се привличат първокласни треньори, за обезпечаване на целогодишния тренировъчен и състезателен процес... Едно време имаше един лаф - „Война и футбол без пари не стават“. Да, иска се финансиране. Някой трябва да даде. Ние се помъчихме в самото начало нещо да направим, но не се получи...

- Докога играхте активно футбол?

- До 28 години играх в Габрово, но продължих и след това - играх още 4 години в Павликени. И след като свърших с Павликени, играех към Гъбене - просто за удоволствие. На 31 години всъщност приключих с професионалния футбол. Когато дойде нов треньор, идва с нови идеи. И когато дойде Петър Гердемски за треньор в Габрово, реши да прави млад отбор. Нас, старите – Руси, Тачо, мен - не ни искаше.

- На 28 години минавахте за стари?!

- Така решава новият треньор, така прави. Много трудно се прави отбор. Отборът е като една лека кола, като един двигател – махни му една част, сложи му друга и няма да работи, както трябва. Всичко трябва да е много напаснато и това много зависи от треньора.

- Изпълнявахте ли стриктно указанията на треньора?

- Ами как! Има треньори, които биеха даже. Всички футболисти слушат и изпълняват. Треньорът е закон, но... някой път е, докато свирне съдията – всичко се обърква вътре на терена. Например аз съм играл или либеро, или стопер. Стоперът е човек, който пази център нападателя - най-добрият. Имал съм нападатели, с които съм срещал големи трудности. Имало е и по-елементарни... Най-трудно ми е било срещу Динко Дерменджиев. Добър играч, цялото нападение на „Ботев” беше много добро. Те играеха модерен футбол – с едно докосване. Бяха едни от първите в България, които играеха модерен футбол – много бързи, с едно докосване. Но и срещу тях сме се представяли много добре

- Кой мач беше най-голямото изпитание, срещу кого?

- С „Чардафон” ли? Имаше много отговорни мачове, били сме отбор, който винаги е бил мотивиран да се бори. Все трябваха точки. Помня първия си мач в „Академик“ (София). Сложиха ме десен бек, необичаен пост за мен. Играх срещу един много бърз футболист – Младен Василев, дясно крило, участвал е в националния отбор на България срещу Бразилия. Получих жълт картон, но се справих и завършихме равен. Тичането е огромно. Който не е тренирал, той не знае какво е. Сега има някои нови футболисти, които се скатават. Гледам мачовете на стадионите по света, на всеки футболист му измерват километрите, пулса, специална система измерва всяко действие по време на тренировка, мач. Когато играех в „Чардафон”, лекарите също непрекъснато се грижеха за нас. Вземахме витамини, хапчета за черен дроб, абсолютно всичко. Без тези неща не можеш да издържиш.

- Допинг ли?

- То нямаше тогава. Тук за допинг чух от колоездачите в Габрово, които по това време бяха национални състезатели и участваха в „Пробега на мира“. Нашите хапчета ги продаваха по аптеките, енергийни, за възстановяване. Най-важното за футбола е възстановяването, да се възстановиш след мача. Не се ли възстановиш както трябва, не е добре. Най-правилно е както работят на запад - прибират ги след мач. Толкова си уморен след мача, не можеш да заспиш – два, три, четири часа... гледаш към тавана и не заспиваш. И на другия ден отиваш на възстановителна тренировка, имахме масажист - едно момче от Сливен. Мачът ако е от 18 часа, той започва от 14 часа масажи в хотела - минава по стаите. Някои не искаха. Отиваш един час на стадиона преди началото, там с разни препарати те дооформят, загряваш и чак тогава си готов.

- Всъщност сте единственият софиянец от ония славни години, който остана в Габрово.

- Не, и Руси Пенчев, Бог да го прости, остана. Кирил Жеков не остана тук, но се ожени за габровка.

- Самият град хареса ли Ви, когато дойдохте от София, на 20 години?

- Да! Градът беше страхотен, хората – добри, отзивчиви, уважават те. Климатът идеален. Аз съм щастлив в Габрово. Спортът ме е научил на ред и дисциплина и в този спокоен град се чувствам добре.

- Някои от стария отбор казват: „Ако не бяха дошли софиянци, никога нямаше да се научим да играем футбол...”.

- Да, повечето бяхме отвън. Аз, Руси Пенчев бяхме от София, Михалев - Матето е от Трявна. Георги Павлов не е от Габрово... Има нещо такова, за да станеш футболист, не трябва само да тренираш и да тичаш, ами трябва и да гледаш, и да мислиш. В София като дойдат чужди отбори - отиваш и гледаш. Трябва да видиш с очите си как стават нещата.

- Чувстваше ли се различната подготовка, когато дойдохте от София?

- Разбира се, това беше съвсем друга школа. Щом съм започнал веднага да играя. Никой не те чака. Влизаш и играеш - трябва да се докажеш. Едно време като млад футболист ти се даваха една или най-много две възможности. Пускат те за по 10-15 минути и не се ли докажеш - край. Не те ли забележат, че можеш, нямаш повече шанс. Никой не те чака, отборът е от 25 души - или излизаш и играеш, или те няма. И не само тичаш, но и мислиш. Освен това трябва да си и много подготвен. Защото като се умориш, спираш да мислиш. Виждали сте големите отбори. Както едно време „Манчестър юнайтед”. Печелеха мачовете в продължението. Защото по-неподготвените се изморяват и бъркат. Плюс това трябва много правилно да играеш. Непрекъснато трябва да мислиш как играеш, как посрещаш топката. Трябва да си минал през много треньори и от всеки да си попил по нещо. Един иска да се разиграва повече, друг иска по-атакуващ, по-нападателен футбол. Мен треньорите са ме учили абсолютно никога да не се обръщам с гръб към топката. Топката, когато идва към теб и те удари в тила, може да те убие. Ако те удари отпред, може само да ти потече кръв от носа. Ако малко се вгледате, моят нос, например, е крив. На една висока топка, спомням си в Пловдив, юноши бяхме, един лакът ми посрещна носа и усетих как се премести от другата страна на лицето, счупи се. Само ми сложиха един тампон и продължих да играя. На полувремето д-р Гевренов - лекарят на ЦДНА, само ме хвана, натиснаха ме другите и изправиха носа. То за секунди става, но си е голяма болка. Едно време и топките бяха по-тежки, особено като се намокреха. Сега тези топки са леки, летят. Гледам, че играч бие с вътрешен и топката лети като куршум. Едно време беше много трудно да я удариш по този начин. Като ги гледам сега момчетата, бих казал, че здраво се играе. Хваща ме страх - как влизат, как се борят, и се чудя как съм го правил. Как съм се хвърлял на шпагатите. Не бях от бързите, но пък шпагатът ми беше чист. Сега играят на по-висока скорост. Топката е по-бърза и футболът е на повисока скорост. Много са поподготвени, по-едри са сега, по-здрави. А то няма начин да си силен, ако не се подготвиш.

- В какво беше Вашата сила?

- Позиционирането, мисленето... Мога да кажа, че топката много рядко съм я бъркал. Още преди да дойде топката, трябва да си наясно на кого и къде да я подадеш, не да я избиеш панически, където не трябва. Трябва да я подадеш на точния играч, за да продължи качествено играта. Едно от основните качества е да умееш да играеш за висока топка, да знаеш как да скачаш. На последния мач, който гледах преди дни, юношите, играчът скачаше с двата крака. Не може така да отскочи, трябва да скачаш с единия крак, да отскочиш, да натиснеш противника, съдията нищо не може да ти свири. Все пак отскачаш с 10 сантиметра повече. Всичко това се тренира. Особено за скорост и издръжливост, удари, дузпи.

- Сега изкушавате ли се да поритате?

- Вече не. Последно играх на малки вратички в залата, мисля, че в чест на Руси Пенчев. Бяха Трявна, „Етър”, тогава играхме и ни биха момичетата, габровските. Биха ни дузпи. Сега само ходя, не тичам. Гледам спорт, филми. Като в повечето къщи имаме във всяка стая телевизор – жена ми гледа новини и политика, аз - спорт.

- Кой Ви е идолът, примерът във футбола?

- За висока топка да играя например, ме е учил Паро Никодимов. Работата е къде да застанеш, да има преценка, да гледаш и да скочиш една десета от секундата преди него, да вземеш място горе. Едно време имаше много високи юноши. От „Ботев” (Пловдив) имаше едно момче два метра и нещо. Във всеки отбор имаше високи момчета. Много са ме учили вратарите на ЦСКА. Понеже от ЦДНА 10 души са в националния отбор и примерно се играе някаква контролна среща или мач за някаква купа, вземат от юношите 4-5 души и ни включват да играем. Отзад са вратарите - Стоян Йорданов, Данчо Филипов, аз, без да мисля, играя, каквото той ми каже. Но той не спира, не спира да говори. Той знае, може да ти подскаже къде да отидеш, той вижда всичко отзад. Трябва да има от кого да видиш играта. И Йорданов, и Филипов бяха абсолютни професионалисти, от които можеш да научиш много. Затова казвам, не става само с тренировки, трябва да се гледа, да има от кого да научиш.

- А от габровските?

- Всички ми бяха близки в отбора, нямаше кой да не ми е близък. Гошо Павлов разправяше на жена си, че е спал повече с мен, отколкото с нея. В една стая бяхме с него непрекъснато на лагери, на режими, на подготовки. Бяхме приятели с всички - и Матето, и Тачо, всичките. Събирахме се непрекъснато, живеехме заедно.

- Разкажете някоя случка, нещо весело?

- Имаше много весели случки. Спомням си една такава, на подготовка. В дава часа следобед трябваше да сме по стаите, в леглата. Спиш - не спиш, трябва да си в хоризонтално положение, задължително. Тачо и Матето играят табла. Хвърлят зара, става вече два часа и една-две минути, а се играе на живот и смърт. Аз спя с Матето и Гошо Павлов в една стая, тримата. Влиза Матето, носи таблата и я слага на един стол. Обаче на него - дрехи, и той я слага върху тях. И ляга. Тя, таблата, тръгва, той става, взема я, удря я в стола и я изхвърля. А той, Тачо, го бие. Играта е така, че Матето хвърлял пет пъти по ред 2,1 - всичко друго да хвърли, ще го победи. Имаше и други весели случки. Помня Главана яде жива риба за 2 лева, ей-така обзалагахме се на весели неща. Бяхме на Дряновския манастир на режим и вървим по реката, кой го подхвърли, не знам, но за 2 лева я изяде. Разправяли са ми и стари случки, не съм бил още в отбора. Играли във Видин и там, пак за някакви пари, Главана се хвърлил в Дунав. Обаче отиват на другата година и точно там, където се е хвърлил, на метър-два от него, имало един железен пилон... луда работа. Но и много тренирахме в същото време. Имахме една много хубава тренировка - играехме шестима. Четирима души в квадрат, а двама вътре се опитват да вземат топката с едно-две докосвания, играеш до изтощение.

- Освен във футбола, в Габрово направихте име и в бизнеса. Може ли да разкажете с какво се занимавахте след приключване на активната спортна кариера?

- След футбола започнах в „Търговия на едро“, такава структура имаше. Там се справих отлично. И Горния малко ми помогна, защото Георги Славчев ми беше началник. Той беше на „Домашни потреби“, аз бях на „Мебели“ (първо на „Ел. материали”). Аз извадих късмет. Дотогава всичко живо се обзавеждаше с тъмни мебели и тогава точно дойде модата на светлите. Бях накарал да ме абонират за едни немски списания за мебели, за да си сверявам часовника. Много познати имах, много приятели в Габрово, всеки започна да се обажда да иска светла гарнитура - старо злато, оранжева, и аз започнах да търся, да създавам контакти. Не беше много лесно, но ми харесваше. Свързвах се с производители, разпределях доставките за целия окръг, не само за Габрово. Няма кой да не си е купил секция от мен. Шегуваха се приятели, че като вляза в един блок, няма да изляза цял месец, защото всеки има за какво да почерпи. Всички бяха обзаведени и то не как да е, а с каквото трябва. Без да се хваля, доставях най-хубавите мебели, които се произвеждаха в България. И във футбола, и в търговията иска доказване - как беше - „посрещат те по дрехите, но те изпращат по акъла”.

- Помагало Ви е името и от футбола, вероятно?

- Е, да, но трябва да се доказваш, да работиш. С Веско Пешев например сме от 1996 година заедно. Започнахме в Мебелната къща. Всъщност съвместявах две длъжности - ръководител филиал и управител на магазин „Аско Деница”. Най-красивият магазин беше! Правеха съревнование между магазините, все го печелехме ние, особено по Коледа. И класацията се определяше от собствениците на компанията, а не както сега, със съмнителни интернет гласувания. Абсолютно модерен магазин. Някои неща за пръв път се продаваха в Габрово в този магазин. Нашият магазин беше първият, а едва в следващите години се появиха такива магазини и в други градове.

- Унаследи ли се любовта към футбола?

- Имам две дъщери, три внучки, двете софиянки се занимават със спорт, тренират волейбол. Сега са в четвърти и шести клас. И плуване тренират. Любовта към спорта се унаследи. Както вече казах – спортът е много добър за децата. Има дисциплина, труд и създава добри навици. Поздравявам всички футболни дейци със 100-годишнината на футбола в нашия град, желая им здраве, щастие и дълголетие.

11.12.2019г. 12:13ч.
ОФК Янтра 2019 привлече Петър Казаков

24 годишният футболист ще облече екипа на клуба от родния си град за пролетния полусезон в Северозападната Трета лига.

Футболната кариера на Казаков започва от детските гарнитури на Янтра, след което преминава в школата на Чавдар (Етрополе) и с този отбор прави дебюта си в професионалния футбол. 

Прочети още...
09.12.2019г. 14:47ч.
Милен Николов е новият изпълнителен директор на ОФК Янтра (Габрово) 2019

Милен Николов е новият изпълнителен директор на ОФК Янтра (Габрово) 2019, съобщи клубът на официалната си Фейсбук страница. 30-годишният специалист, на когото Управителния съвет гласува пълно доверие, ще има за цел да подобри организацията в клуба и изгради неговата стройна и устойчива структура. Николов ще встъпи официално в длъжност следващия понеделник, 16 декември.

Прочети още...
09.12.2019г. 13:18ч.
Михаел Митев с 19-то място на Световното по скокове на батут

Състезателят на СКАБ „Акро-арт“ Михаел Митев зае 19-то място на Световното първенство по скокове на батут. 27-мият шампионат на планетата за състезатели от 11 до 21 години се проведе в Токио, Япония.

Прочети още...
Други статии
    archive